Малко известен факт в българското общество е, че при първия от трите фалита на тоталитарното управление на Българската комунистическа партия (БКП) през 1960 г. тогавашният партиен лидер, тайно от партията, правителството и народа продава златния резерв от 20,1 тона на СССР, за да погаси част от кредитите, предоставени му от Москва. Тези факти са разкрити от журналиста Христо Христов, основател на сайта desebg.com, в документалната му книга „Тайните фалити на комунизма” (2007), изд. „Сиела”. Той е единственият изследовател на тоталитарния комунистически период, който иска и получава достъп до секретното дело №4/1990 на прокуратурата за установяване на причините за икономическата катастрофа, завещана от управлението на БКП през 1989 г. Върху архивна документация на това официално държавно разследване е изградена книгата му. Настоящият текст е част от документалното изследване на Христо Христов.
През 1963 г. първият секретар на БКП и министър-председател (от 1962 г.) Тодор Живков предлага на закрито заседание на Централния комитет на партията България да се „слее” със Съветския съюз. Предложението е отказ от държавен суверенитет и на практика е национално предателство, тъй като превръща страната в 16-та република на СССР. Истинският мотив на Живков не е идеологически, а далеч по-тривиален. По това време той вече е разбрал, че без постоянна съветска помощ не може да управлява и да запази властта си. Тодор Живков вече е научил този урок през 1960 г., когато само четири години, след утвърждаването му като първи секретар на БКП, управлението му докарва страната до неплатежоспособност и невъзможност да връща валутните кредити на Москва. Единственото, което тогава го спасява е златният резерв на България, който той тайно и еднолично харизва на Кремъл, връщайки част от дълговете, които управлението му е натрупало.
„Не зная по какви причини, вероятно от съображения за сигурност, но преди мен златният резерв на страната ни беше изпратен за съхранение в съветски банки. Ние върнахме у нас това злато и забранихме износа.”
Думите са на генералния секретар на БКП Тодор Живков, казани в неговите „Мемоари”, издадени след промените в България. Това твърдение обаче не е нищо повече от една откровена лъжа. Тя цели да прикрие истината за тайната продажба на златния резерв на България на СССР през 1960 г. Златото изобщо не е върнато от Москва, както Живков твърди, а е предоставено еднолично от него на СССР, като единствена възможност на комунистическото управление в България да погаси част от дълговете си към Съветския съюз.
Положение на неплатежоспособност
Икономическото положение в комунистическа България в края на 50-те е толкова лошо, че страната е доведена до банкрут. Поради системното неизпълнение на годишните планове и некомпетентно управление, Живков довежда страната до неплатежоспособност. За да прикрие негативните тенденции в икономическото развитие, управлението не дава гласност на задлъжнялостта ѝ. Всички документи, свързани с валутния баланс, финансовото обезпечаване на кредитите и платежоспособността на страната, носят грифове „Строго поверително” и са известни единствено на малцина в партийното и държавното ръководство. През 1960 г. външният дълг на страната достига до непосилните за това време почти 3 млрд. лева. Управлението изпада в състояние, което не му позволява да изплаща получените кредити от СССР, най-големият по това време кредитор на комунистическата власт
Строго поверителен доклад на председателя на БНБ Кирил Несторов до Политбюро на ЦК на БКП за тежкото финансово положение и невъзможността за изплащането на дълговете към СССР | Източник: Архив на Христо Христов, www.desebg.com.
Дълговете към съветските банки
Въпросът с издължаването към съветските банки, базирани в Париж и Лондон, както и към Държавната банка в Москва, става неотложен. През април 1960 г. в строго поверителен доклад председателят на БНБ Кирил Несторов предупреждава висшето партийно ръководство:
„Задълженията на страната в капиталистическа валута от 115 млн. долара в началото на годината достигнаха 134 млн. в края на месец март. Ейробанк, Париж, и Московската народна банка, Лондон, ни уведомиха, че не са в състояние да ни предоставят нови търговски кредити, докато не намалим сумата по ползваните досега такива. Всяко неплащане може да изложи на риск двете приятелски банки, както и Държавната банка на СССР.”
В просене на валута
Несторов информира още, че въпреки срещите с ръководителите на държавните банки на Чехословакия, Полша, ГДР и Унгария не е успял да получи спасителни кредити освен 10 млн. долара, които към април 1960 г. вече са били изразходвани. БНБ прави и усилия да получи 2 млн. долара от банки от ФРГ, но за кратък срок от три месеца. „Други финансови кредити от капиталистически банки не се очертават”, заключава председателят на БНБ. Той подчертава, че партийното ръководство трябва да предприеме сериозни мерки за генерално разрешение на въпроса за държавните плащания във валута.
„Особено внимание следва да се обърне на Министерството на външната търговия, Държавната планова комисия и другите министерства и ведомства за силно съкращаване на вноса и увеличаване на износа срещу капиталистическа валута”, се посочва в доклада. БНБ предлага и други мерки, изразяващи се в съкращения и икономии на валута. Банката обаче заключава, че и „те не са в състояние да решат цялостно въпроса за плащанията ни с капиталистическите страни през тази година. Поради това БНБ не намира друг изход от положението освен използването на златните резерви, които се намират на съхранение в Държавната банка на СССР”.
Хрушчов отказва кредитиране
Преди да се стигне до тайната сделка със златния резерв Живков прави неуспешен опит да измоли от съветския ръководител Никита Хрушчов отсрочване на издължаването на старите кредити и получаване на нови. Зам.-председателят на БНБ по това време проф. Нешо Царевски разкрива:
„Спомням си, че с Кирил Несторов, председател на БНБ, изготвихме доклади – устни и писмени, до Тодор Живков и Антон Югов за тежкото валутно положение на страната и платежния баланс. Тогава се взе решение да се направи обръщение към Хрушчов двете съветски банки в Париж и Лондон да помогнат, като ни кредитират със западна валута. Хрушчов ни изпрати отговор в размер на една страница и с него становище на Госбанк, Москва, която доста критично се отнасяше към българската валутна политика.”
В архивите по дело №4/1990 г. за икономическата катастрофа на БКП е запазен проект на писмо до първия секретар на ЦК на КПСС и председател на Министерския съвет на СССР Никита Хрушчов от Живков и Югов. В него се посочват факти за кризисното финансово състояние, които старателно са крити от българското общество, а именно, че „планът за износ в капиталистическите страни през 1959 г. беше изпълнен само 54,6 процента. Това доведе до сериозен разрив в платежния баланс с капиталистическите страни. В края на 1959 г. общата сума на нашите задължения достигна 115 млн. долара. Поради липса на валутен резерв, нашите задължения в края на първото тримесечие на 1960 г. достигнаха 129 млн. долара, от които 44 млн. подлежат на погасяване през второто тримесечие, а 35 млн. долара – през третото тримесечие на 1960 г.”
Задълженията са следните:
– 60 млн. долара към Банк Комерсиал пур Л’Ероп дю Норд, Париж;
– 20 млн. долара към Московската народна банка, Лондон;
– 18 млн. долара към западногермански банки;
– 6 млн. долара към италиански банки;
– 25 млн. долара фирмени кредити.
Живков го удря на молба
Живков и Антон Югов, по това време министър-председател, допълват унизителната ситуация с признанието:
„Ние си даваме пълна сметка за сериозното положение на нашите плащания, възникнало не само в резултат на обективни причини, но и поради съществени слабости на нашата търговия, и особено поради грешките, допуснати в търговията ни със страните, с които плащанията се извършват в конвертируема валута, където вносът на стоки не е бил строго обвързан с гарантиран износ на български стоки.”
първият секретар на БКП и премиерът капитулират, като посочват, че въпреки взетите мерки „ние обаче не сме в състояние да посрещнем срочните погашения в капиталистическа валута през второто и третото тримесечие на тази година.”
След отказа на Хрушчов да рефинансира българския дълг, Живков изпада в безизходица. Тогава той еднолично решава да предложи на съветското правителство да купи българския златен резерв, като по този начин погаси част от дълговете.
Как обаче е било възможно Тодор Живков да продаде на Съветския съюз български златен резерв в размер на 23 тона, без никой да разбере нищо?
Отговорът на председателя на Държавната банка в Москва Коровушкин от 7 май 1960 г. на предложението на председателя на БНБ Кирил Несторов от същия ден, за продажбата на българския златен резерв, намиращ се на съхранение в Москва | Източник: Архив на Христо Христов, www.desebg.com.
Само трима банкери с достъп до златото
Проф. Тотю Тотев, зам.-председател на БНБ в периода 1955-1974 г., обяснява какъв е редът за влизане в главния трезор на БНБ, където се е съхранявала златната наличност. Достъпът до трезора по това време са имали три длъжностни лица и то едновременно – проф. Тотев, в качеството му на зам.-председател на БНБ и съхраняващ ключа от трезора, главният касиер на БНБ Начо Николов, който е държал шифъра, и началникът на дирекция „Парично обращение” Розалин Чубриев.
„Не мога да кажа какъв е бил размерът на златната наличност, защото като станах зам.-председател на БНБ, приех само ключа от главния трезор, но не и самата златна наличност”, признава през 1991 г. пред прокуратурата проф. Тотев.
Златният резерв отива на съхранение в Госбанк – Москва
Архивните документи обаче показват, че Живков е бил улеснен в случая. Няколко месеца преди златният резерв да бъде изтъргуван за погасяване на фалиралото Живково управление, благородният метал е предаден на съхранение в Държавната банка в Москва. Акцията по прехвърлянето му в СССР започва още през септември 1958 г. Тогава правителството на Антон Югов със строго поверително от особена важност постановление решава ценностите на БНБ да се евакуират от централната сграда, а златният резерв на страната да бъде предаден на депо за съхранение в Госбанк – Държавната банка на СССР.
Като претекст се използва становище на МВР, че сградата на БНБ не е в състояние да издържи на „пряко попадение на фугасна бомба и на ударна вълна от атомен взрив”. Това налага строеж на запасен трезор. Златото е застраховано и под засилена охрана е транспортирано с влак от София до съветския граничен пункт Унгени през февруари 1959. Там представители на БНБ го предават на комисия от Госбанк.
В Москва то е претеглено в присъствието на български представители и е констатирано, че тежестта му е 20 153 479.84 грама. За извършената операция председателят на БНБ – по това време Вела Луканова, леля на Андрей Луканов – информира правителството с поверително писмо. Само 10 месеца по-късно, през април 1960 г., Кирил Несторов, заменил Луканова на председателския пост в БНБ, прави предложението до Живков депозираното вече злато да бъде продадено за спешно покриване на част от дълговете към съветските банки.
Именно за да се отложи временно неплатежоспособността на комунистическото управление, в която е изпаднало, Живков прибягва като крайна мярка до продажбата на златния резерв.
„По това време на България вече не отпускаха кредити от чужбина, защото бяхме използвали вече много такива. Нямаше изгледи за нови валутни постъпления, с които да плащаме лихвите и кредитите. Причината за продажбата на голямото количество злато на СССР беше, че вече никой не искаше да даде кредит на България, дори и съветското правителство”, разкрива проф. Нешо Царевски, началник на управление „Валутно” в БНБ от 1959 г. и впоследствие зам.-председател на БНБ, отговарящ за валутните въпроси.
Шикалкавенето на първия секретар на БКП
Поведението на Тодор Живков пред следствието през 1991 г. е показателно в опита да прикрие пазената три десетилетия тайна. Като се има предвид, че той се слави с изключително точна памет, първоначално заявява пред прокурора следното невярно твърдение: „За първи път чувам за такава голяма продажба на злато от България. Честно ви казвам, че това е всичко, което знам. Какъвто и отговор да дам, той няма да е верен, защото не си спомням нищо.” След като са му цитирани редица оцелели документи и свидетелски показания на банкери от ръководството на БНБ през 60-те години на ХХ век, той е принуден да признае:
„Предполагам, че за да дам съгласие за продажба на златото, е имало тежки аргументи, изложени от банката пред мен, и това е обусловило решението за продажбата. Вероятно с валутата, получена от тази сделка, са плащани някои разходи, които са били неотменими и не е имало никаква друга възможност.”
Операцията по продажбата на българския златен резерв на Москва е оформена с писмо на председателя на БНБ Кирил Несторов от 7 май 1960 г. до председателя на Госбанк в Москва Александър Коровушкин. Още същия ден председателят на съветската държавна банка е дал съгласието си да осъществи покупката. Българското злато е подложено на рафинация в Новосибирск за привеждането му към изискванията на международните златни борси в Цюрих и Лондон, при което е намаляло с 14 кг.
Нито цент в българската хазна
Ценният метал, възлизащ на 20.1 тона, е продаден от руската страна на четири партиди на 11 юли 1960 г., две от които в Цюрих и две в Лондон, при цена за тройунция (31.1035 гр.) от 35.10 щатски долара. Общо за него са платени 22 738 255 долара. От тях в българската хазна не влиза нито цент, защото са погасени просрочените задължения на Живковото управление към Москва.
Тайната сделка на Тодор Живков е осчетоводена от БНБ много по-късно – през март 1964 г., когато той вече заема и поста министър-председател. Тогава БНБ е изготвила формален доклад до Живков, с който е предложила на Бюрото на Министерския съвет да одобри продажбата на продаденото четири години по-рано злато, като средствата бъдат използвани за погасяване на задълженията към съветската страна. първият екземпляр на доклада с резолюцията на Живков, одобряваща продажбата, не е заведен нито в правителствения архив, нито в архива на БНБ, обяснимо защо.
Следите от скритата сделка
Така едноличното решение на Живков за продажбата на златния резерв през 1960 г., остава запазено в дълбока тайна десетилетия наред. Следите на тази унизителна „сделка“, прикрита от първия секретар на партията, обаче не са заличени изцяло. В архивите е останала паметна бележка на БНБ от юни 1964 г., в която се посочва, че докладът за продажбата е получил одобрението на първия партиен и държавен ръководител.
„Тази продажба на златото на България е престъпление и решението за нея е взето от Тодор Живков. С продажбата българският лев се лишаваше от последното си покритие”, посочва през 1991 г. пред следствието бившият зам.-председател на БНБ проф. Царевски.
Признанието на Тодор Живков
В началото на разпитите от прокуратурата през 1991 г. за продажбата на златния резерв, бившият първи партиен и държавен ръководител се прави на ни лук ял, ни лук мирисал и отрича да са му известни някакви факти.
Той не желае да назове причините, довели до продажбата на стратегическия златен резерв на България. От архивните документи се вижда, че със средствата от продажбата на златото са погасявани задължения изключително към СССР, а икономиката не е била в състояние да компенсира валутните разходи на правителството. Притиснат от фактите в оцелелите архивни документи и от показанията на представителите на БНБ за тайните операции със злато, накрая Живков е принуден да направи признанието:
„Липсваха ни финансови средства и страната беше пред пълен финансов банкрут.”
Бившият генерален секретар на БКП този път е напълно прав, бърка само предлога. Страната не е пред, а във финансов банкрут.
Това важно изречение, синтезиращо фалита на комунистическото управление още през 1960 г., обаче остава неизвестно на обществото. То е направено пред прокуратурата през 1991 г. и остава скрито още 16 години в страниците на делото №4/1990 за причините за икономическата катастрофа на БКП.
Истинските причини за продажбата на златния резерв
Зам.-председателят на БНБ през 60-те години, проф. Нешо Царевски, прави следния анализ:
„Продажбата на злато стана неизбежна при допуснатия голям пасив на платежния баланс в конвертируема валута. Не биваше да се допуска натрупването на дълг в чужбина, който не сме в състояние да погасяваме. Банката е правила не един доклад по това време с предложение да се ограничи ползването на външни кредити до рамките на възможностите за погасяване. Но въпреки всичко, робувайки на високи темпове на всяка цена, в страната се извършваше внос повече, отколкото са ни платежните способности, което ни доведе още в началото на 60-те години до кризисно положение във валутната област, или неплатежоспособност. Бедата е в това, че необмислената валутна политика ни доведе до невъзможност да плащаме в чужбина и трябваше да се посегне на това малко национално богатство, натрупано в миналото.”
Неприлично предложение
През май 1962 г. Никита Хрушчов пристига на официално посещение в България, а няколко месеца след неговото одобрение Живков оглавява и Министерския съвет. Дори и след продажбата на златото страната обаче продължава да се намира в тежка икономическа криза. Разбрал, че не може да управлява и че ще загуби поста си без съветска подкрепа именно тогава Тодор Живков лансира унизителното си предложение пред пленума на ЦК на БКП през 1963 г. България да се слее със СССР:
„Когато условията за сливане бъдат всестранно подготвени, тогава животът ще подскаже формата на обединението. Дали това ще бъде обединение под формата на федерация или нещо по-друго, това няма защо сега да се предрешава. Тясното икономическо свързване със съветската страна още повече ще увеличи силата на нашата държава, още повече ще издигне нейната независимост. Заедно с икономическата независимост на страната ще укрепне и нейната политическа сила и влияние, защото тя все по-пълно ще се опира на гигантската мощ на Съветския съюз.”
То не е прието от съветското ръководство, което си дава сметка какви негативни последици би имало то за Източния блок в световен мащаб.
Още продажби на българско злато
При задълбочаващия се проблем с платежния баланс Живков прибягва до още няколко секретни операции със злато. През май 1962 г. Бюрото на Министерския съвет в състав Антон Югов, ген. Иван Михайлов, Живко Живков, Станко Тодоров и Георги Дамянов разрешава на БНБ да депозира близо 6 тона злато в Унгарската банка срещу кредит в размер на 10 млн. долара. Заложените общо 5 878 кг злато на Унгарската банка обаче по-късно също са продадени за погасяване на кредити.
Сериозните проблеми с платежния баланс на НРБ и острата нужда от конвертируема валута за погасяване на взетите кредити продължават и след това. Чрез БНБ и Българска външнотърговска банка през 1964 г. още българско злато е депозирано в залог срещу кредит в Московската народна банка в Лондон в кюлчета и в български и чуждестранни златни монети. Три месеца по-късно то също е продадено. Теглото му възлиза на 5 849 кг, а операцията е съгласувана отново с Живков.
Така между 1960 г. и 1964 г. с негово разрешение са продадени общо около 31 880 кг или 31,8 тона чисто злато, като получената конвертируема валута е използвана единствено и само за погасяване на задължения предимно към съветските банки – Ейробанк в Париж и Московската народна банка в Лондон.
Дори и като премиер Живков старателно пази в тайна тези операции. Те са осчетоводявани в БНБ по специална сметка 105 „Разни дебитори и кредитори”. Какво се е крие зад нея, разяснява бившият зам.-председател на БНБ проф. Тотю Тотев: „Сметка 105 „Дебитори и кредитори” е „тъмна” сметка, която не дава представа за същината на извършената и осчетоводена по този начин операция.”
Истината за Живковото управление
Банкерът проф. Царевски обобщава:
„Общо за трите продажби на злато от българския златен резерв България не е получила повече от 30 млн. долара, което очевидно не можеше да реши валутните проблеми на страната. Можеше да се вземат мерки за икономии, но е предпочетено да се продаде наличното злато. Съветският съюз тогава не ни отпусна кредит, защото в България се водеше една неразумна валутна политика и с нея сме поставили в тежко положение съветските банки в Париж и Лондон. Ако се има предвид, че след 8-10 години международните цени на златото рязко скочиха над 10 пъти, то щетата за България е огромна, дори и да се има предвид инфлацията.”
И към края на 60-те години кризисното състояние с валутния баланс продължава, правителството на Живков не е в състояние да осигури необходимата валута за насрещни плащания по чуждестранни кредити, на които се крепи управлението му. БНБ е оставена без злато и на червено.
Този факт признава Кирил Зарев, следващият председател на БНБ в периода 1969-1974 г. Когато приема поста от тогавашния председател Несторов, последният му обяснява колко затруднено е плащането на дълговете. Зарев си спомня: „Дори той спомена, че БНБ не е изплатила 50 млн. долара с изтекъл погасителен срок на Московската народна банка в Лондон. Това е било може би през 1967 г. или 1968 г. и на практика означава, че тогава БНБ е фалирала.”
Автор на статията е Христо Христов, www.desebg.com
За автора:
Христо Христов е разследващ журналист и изследовател с 26-годишен професионален опит. Журналистическата си кариера започва през октомври 1990 г. във в. „Демокрация” като репортер.
В периода 1991-1997 г. е съдебен репортер, като отразява водените по това време следствени и съдебни дела за престъпленията при комунизма.
През 1997 г. оглавява отдел „Вътрешна информация”, а през 2000 г. е специален кореспондент в „Демокрация”.
В периода 2001-2009 г. е разследващ журналист във в. „Дневник”. В него публикува разследвания и анализи по проблемите на достъпа до архивите на бившата Държавна сигурност, организираната престъпност, работата на МВР и специалните служби.
През 2010 г. отразява темата за досиетата в блога „Досиета” в сайта на в. „Капитал”.
През януари 2011 г. основава независимия специализиран сайт Държавна сигурност.com (desebg.com).
През ноември 2014 г. основава Регистър на сътрудниците на Държавна сигурност и разузнавателните служби на БНА (agentibg.com).
През декември 2015 г. стартира сайта „ПАМЕТ 1944-1989” (pametbg.com), посветен на жертвите на комунизма.
