Попаднах случайно, изчаквайки среща във вътрешния двор на един от комплексите от затворен тип в Пловдив. Намираше се в широкото сърце на големия град, който, притиснат от бетона, пулсираше в ритъма на забързаното ежедневие на хилядите хора, дишаше заедно с пълните улици с коли, с прегрели в жегата мотори и морно поглеждаше към примамливата планинска зеленина на хоризонта.
Влизайки от прашната улица тук, сякаш се изгубих. Шумът изчезна, а умореният ми взор се оплете в свежа зеленина, изпъстрена с цветя. Погали ме мек ромон на успокояваща течаща вода, а красиви, добре поддържани кътчета за отмора ме примамиха да поседна. Две майки на съседна пейка отпиваха от кафето си, увлечени в разговор и наглеждаха играещите до прохладните води на фонтана деца. Недалече от тях татко скришом надзираваше над вестника русокоса тригодишна принцеса, която не слизаше от удобната люлка на детската площадка. Беше красиво, прохладно и пленително спокойно.
Винаги съм мислила, че подобно затворено пространство без полъх и просторна визия ще подтиска и ограничава природната ми същност. Но бяха помислили за всичко. Страничната стена на магазин Билла в съседство спираше шума от натовареният булевард “6 септември” и закриваше напрегнатата гледка от непрекъснато движещи се коли. Премерени пробиви между сградите пропускаха вятъра, но не и жегата, и шума от паркинга наблизо. Перфектно оформените алеи, затревените, добре поддържани градинки и естествената красота на цветята галеха сетивата. Удобно разположени в шезлонги на терасите си, някои от собствениците на жилищата в комплекса наблюдаваха отгоре това меко спокойствие, отдали се може би на заслужената си годишна почивка.
Оставаше ми четвърт час докато чакам, да се насладя на това райско местенце.
И се сетих за друга част от града, паралелно разположена на тази, заключена между бул. “Мария-Луиза” и улица “Капитан Райчо”. Красиви, нови, непрекъснато увеличаващи се на брой кооперации, сбутани една в друга, борейки се за правото си да съществуват между бетонираните си малки, вътрешни дворчета. Те най-често изпълняваха ролята на подходи към гаражи, отколкото на място за игра. Въпреки всичко, сред този нажежен от слънцето бетон, всеки ден играеха деца, делейки и това малко, прашно пространство с паркираните наоколо коли. Дори и него обаче, някои от бившите собственици на терени се бяха изхитрили да запазят за себе си. Нямаше как да не отдам правото на предприемачите, дръзнали в трудни времена, да строят сгради като тази, с мисъл за хората, за децата.
Вярно е, че все още ни стряскат таксите за поддръжка на допълнителните общи части макар, че те се оказаха с 5, 10 или 15 лв. на месец в повече. Но дали тези няколко лева отгоре все пак не са инвестицията в спокойствието на нас и нашите деца, осигурявайки им защитено кътче, част от природата, в което да израснат щастливи? Това, разбира се, е въпрос на личен избор, а много често и на възможности. Хубавото е, че и пловдивчани вече имат правото да направят този избор.
Случайно попаднах в комплекс “Хеброс” на бул. “Марица”, но може би щях да се почувствам по същия начин и в двора на всеки един от новите жилищни комплекси от затворен тип, които през последните години гостоприемно отварят врати за своите настоящи и бъдещи собственици. Може би. Струва си човек поне да опита.
Източник: www.marica.bg
